Мисля, че на всеки му се е случвало поне веднъж да се поколебае дали да предприеме някакво действие или да се зачуди и да изстърве момента. Това, което  ме озадъчава обаче е кое провокира това изчакване и храни нерешителността в индивида. Дали премислянето на дадена ситуация по "n" брой пъти преди да предприемем даден ход не вреди в пъти повече отколкото, както казват "да се пуснеш по течението" . Напоследък ми се случи да се забия в точно такъв сценарий.Премисляйки ситуацията, търсейки логичният и правилен избор, подход по-често присъщ на Вулканец*, отколкото на млад мъж, отдаден на емоция и импулс изпуснах момента и вече течението на събитията и подминатия шанс промениха безвъзвратно реалността.
 Дали тази нерешителност, да направиш важната крачка в точния момент не е плод на една имагинерна бариера, представяща предишни провали, когато си имал решителността и си бил оставен с пръст в уста след като си предпочел да действаш?Може. Не знам за себе си и мога само да гадая. Чувствам обаче как съвестта не ме оставя намира заради бездействието ми, цялата ситуация ми влияе обезкуражително, тихо се проклинам на ум и въпреки, че може би все още имам някаква останала възможност да поправя нещата в по-положителен аспект не мога да се реша на тази първа крачка. Дали с всички тези планове, които чертаем неуморно в главите си не забравяме да живеем истински и пълноценно?





*Вулканец - http://en.wikipedia.org/wiki/Vulcan_(Star_Trek)